Защо е важно?
Често притесненията около климатичните промени са пренебрегвани, омаловажавани или възприемани като поза и далечна заплаха, но последните научни изследвания показват необходимостта от бързи и адекватни мерки. Според Европейската комисия (ЕК) човешката намеса върху климатичните промени е неоспорима. Изгарянето на изкопаеми горива, обезлесяването и интензивното земеделие допринасят за парниковия ефект и ускоряват глобалното затопляне.
Според Европейската агенция по околна среда, планетата вече се е затоплила с приблизително 1.2°C над предопределените нива. Държавите – членки на Рамковата конвенция на ООН по изменение на климата (UNFCCC, тук), са ангажирани да задържат повишението на температурата под 2°C спрямо предходните нива, като целта е ограничаване до 1.5°C. Ако не се приложи драстично намаляване на глобалните емисии на парникови газове (ПГ), се очаква затоплянето да надхвърли границата от 2°C преди 2050 г.
В резултат Европа ще бъде изправена пред по-чести екстремни климатични явления като горещи вълни, суши, наводнения и горски пожари. До края на века морското равнище може да се повиши с до 80 см, застрашавайки крайбрежните райони и намалявайки количеството налична прясна вода, което допълнително може да повлияе на земеделското производство, да застраши продоволствената сигурност и да задейства непредвидими миграционни процеси.
Целта на ЕС е постигането на климатична неутралност до 2050 г., с междинна цел намаляване на емисиите с 55% до 2030 г. спрямо нивата от 1990 г. През ноември 2025 г. Съветът на ЕС утвърди междинна цел за 2040 г., от 90%.
Конфликти и стимули
Въпреки неоспоримия напредък и политическата воля, напрежението между общите цели и краткосрочните национални интереси оставя известна резервираност по отношение на декарбонизацията. В резултат на това целта за 2040 г. е по-гъвкава от първоначално предложената, като позволява използването на до 5% международни въглеродни кредити от държавите членки, което води до ефективно договаряне на намаленията на емисиите с до 85%. По искане на ЕК, Марио Драги публикува доклад през 2024 г., който подчертава, че декарбонизацията и конкурентоспособността трябва да напредват паралелно, предупреждавайки за риск от деиндустриализация при липса на рентабилност и сигурност на доставките.
Тези противоречиви стимули се наблюдават и извън Европа. САЩ и Китай смекчиха климатичните си ангажименти в полза на икономическа сигурност и растеж. САЩ отслабиха регулациите върху индустрията на фосилните горива, обявиха оттегляне от международни споразумения, включително Парижкото, и ограничиха участието си в международно климатично финансиране. Китай – основен източник на глобални емисии – продължи да разширява въглищните мощности, въпреки значителните инвестиции във възобновяема енергия.
Напрежението между индивидуален или локален риск и споделената отговорност е видимо и на политическо ниво. Само по себе си нито едно домакинство, производствено предприятие или държава не е отговорно за климатичната криза, но подобно на колективния имунитет, ефективната декарбонизация изисква обединени усилия.
Превръщането на отговорностите на ЕС в реалност е особено трудно в конкурентно зависими от фосилните горива икономики. В България сектори като цимент, метали, химия и рафиниране срещат високи цени на електроенергията и ограничен капацитет на мрежата, необходими за компенсирането от непостоянството на ВЕИ.
Субсидиите, който могат да ускорят напредъка, често са непредвидими и непостоянни. Въглеродното ценообразуване и отчетността също оказват натиск върху експортно ориентираните индустрии, които не могат да оскъпят продукцията си поради „зелени мерки“.
Вместо да подкопава конкурентоспособността, глобалната координация трябва да изгради политика, която да стимулират пазарите за нисковъглеродни технологии. Подобни инициативи се оказаха много ефективни при соларната индустрия, превръщайки я в изключително конкурентна.
Според проучване на Европейската инвестиционна банка (ЕИБ) за 2024 г., в България 36% от компаниите отчитат по-строгите климатични регулации като риск в следващите пет години, приблизително същия процент е мнението в ЕС (34%). Едва 8% от българските фирми възприемат регулациите като възможност, спрямо 27% в ЕС.
Мястото на България при глобалната декарбонизация
Въпреки че, България изразходва едва 1.5% от общите емисии на ЕС през 2023 г., близки до дела ѝ от населението (1.4%), нейният напредък в декарбонизацията е сред най-значимите.
Между 1990 и 2023 г. страната реализира 55% намаляване на общите емисии, което е пето място в ЕС. Въпреки това, на глава от населението страната постигна 39% намаление, което я постави на 15-то място и подчертава въздействието на демографския ѝ спад. 79% от българските компании съобщават, че са предприели мерки за намаляване на ПГ емисии (ЕС: 91%), според ЕИБ.
Бумът във фотоволтаичните мощности през последните години доведе до ръст в нисковъглеродното производство, но енергийният сектор остава основен източник на емисии. Това доведе до 56.8% спад в емисиите от енергийната индустрииия през 2023 г. спрямо 1990 г.
Най-значителното дългосрочно намаление – 78.4% – се наблюдава в индустриалните и строителните горивни процеси, което отразява и преструктурирането, и свиването на индустрията.
Въпреки напредъка, България остава една от най-въглеродно интензивните икономики в ЕС – 967.6 g CO₂eq / евро добавена стойност, 4 пъти над средното за ЕС.
България е нетен износител на емисии за периода 2010–2023 г., като 51% от въглеродния отпечатък е местен, а 49% – внесен.
Напредъка на декарбонизацията на страната се дължи на икономическия преход, демографския спад и повишаването на ефективността. Постигането на бъдещите глобални климатични цели ще изисква ускоряване на технологичните иновации, допълнителни инвестиции в надеждна нисковъглеродна енергия, както и по-дълбока интеграция в ценностите за чиста енергия на ЕС.
Достъп до пълния доклад тук
